Или историята на една конспирация.
Всичко започна обикновено и необикновено. Всяко дете иска куче- нормално и безкрайно обикновено. Всяко пораснало дете(родител) си дава сметка, че този, който ще отглежда любимеца, и който ще отнесе негативите и тревогите от тази като цяло приятна емоция е той самия и обикновено отказва и отбива дeтските напъни – също обикновено. Но двама родители се споразумяват- единия съвещателен глас казва „ ОК- но няма аз да се грижа за него”. Може би това изявление е просто опит да постави другия в позиция „Аз пък не искам да съм самотен родител на новото дете” и с това да се приключи щението за домашна гадинка. Да, обаче не се случи така.
Майката, която също много иска да подари на децата си една невероятна емоция, на себе си ново бебе, а на мъжа си още доброта и спокойствие в дома- отговори на предизвикателството наум „Добре, ще го разхождам и храня, ще го възпитавам и на вас ще подаря приятната компания и безкористната любов на едно сладко бебе куче.”
И така започна конспирацията. Таткото на децата скоро ще има рожден ден. Ето ти на и повод- подарък за рожден ден. Но трябва де е изненада! Породата е ясна, обсъждана е хипотетично хиляди пъти наред c жарсето, минипрасенце и всички други твари, които ще се отглеждат когато някога имат къща с голям двор. Следваща стъпка – ровене в интернет. Много скоро няколко смешни муцунки в едно кучило, казха на майката- „Аз съм твоето куче”. Без много мислене тя каза „ Аз пък ще те обичам”. Речено- сторено. Палетата обаче са много мънички за подарък за рождения ден. Лошо няма – подърък за Коледа! Тогава таткото вече е вкаран в конспирацията. Първоначалното му дърпане се оказва привидно и той изпада във възторг и нетърпелив трепет- също като дете, което дълго е чакало своето куче. Започва едно трескаво чакане. Дните се нижат бавно. Майката започва да сънува всяка нощ малкото космато бебе. Таткото се подсмихва съучастнически на майката. Децата обаче не знаят. Те ще бъдат изненадани за Коледа! И пак чакане, планове- къде ще спи, какво ще яде. И чакане...
Оооо.....
Междувременно
Майката: Искам да се казва Белла.
Развъдчика: Ок- Silverbell
Майката: Супер!
И така вече не чакахме кученце, а Белла. Нашата Белла.
Тук започва нашата история.
Взехме Белла в една прекрасна зимна вечер, увита в бебешко одеало. Казахме довиждане на прекрасната и майка, на братчетата и сестричките, на лелята, на Весето...
И заведохме Белла у дома. Мъжът ми отиде да прибере каката и баткото на новото бебе, а в къщи ги чакаше една Белла опакована като коледен подарък с огромна червена кордела.
Противно на очакванията ми за бурна и непремерена радост, децата се стъписаха. Първо решиха, че не е истинска, но тя взе, че мигна
После деветгодишното ми момченце се ощипа за да е сигурен, че това се случва. Шестгодишната ми нежна девойка не откъсваше възхитен поглед и загуби и ума и дума.А малкото копринено същество, не по малко учудено от всичко ново край себе си- легна и заспа. Събуди се, огледа се – може би с надежда, че е сънувало и отново си е при мама, видя ни и пак заспа, отново с надеждата като се събуди всичко да е било сън. Така спа почти непрекъснато около два дни. Ядеше малко, с което ме притесни. Сложехме и ваксина, мерихме я. Тя все така спи.
Преломният момент настъпи, когато трябваше да я оставим сама за два часа. Когато се върнахме тя вече разбра, че ние ще сме хората, които ще се завръщат при нея, успокои се, стана игрива и палава,започна да яде(като змей), и вече наистина стана наша.
След три дни.
Сега е един малък мощен хипопотам, който със зъби и нокти си отвоюва място в семейството. Скача върху децата и хапе много истински- те са си нейните браче и сестриче и тя реши, че може така да ги структурира. Мята седемте си кила върху дъщеря ми и единствено, което му остава на детето е да се свие на кълбо и да вика за помощ. Правим опити – за сега не много успешни, да и покажем, че това братче и това сестриче нямат козина и ги боли. Затова пък те се научиха да се обличат много бързо, дори не се налага да повтарям многократно да си облекат дебела блуза с дълъг ръкав и да си сложат чорапи.
Седмица по- късно.
Животът у дома върви все едно Белла винаги си е била у дома. Все едно винаги е ходила по петите ми, все едно винаги е лежала върху краката на татко си, все едно винаги се е боричкала с другите деца. Всичко си е стандартно- расте с часове, къщата мирише на нея (по разбираеми причини
), когато тя хълца и децата хълцат, опитва нетрадиционни вкусове ( тоалетната хартия и е голям враг и я разпертошинва за секунди).Ода за беллисимма Белла.
Радоста от новото попълненение на семейството и коледния дух раждат нови кавъри на популярни коледни песни. Едно весело и жизнерадостно момче подскача из апартамента с развяващо се от крачола му ....куче. Кучето е захапало крачола, а детето пее:
I wish we a mеrry куче,
I wish we a mеrry куче
And happy new year!
Детето все не може да запомни дългото име на кученцето. „Мамо как беше името-кажи пак?”
Мама: Силвърбел.
Детето: Ааа- вярно! И отново пее:
Silverbell, Silverbell
Silver all the way,
Oh what fun it is to ride
In a one-Куч open sleigh, O
Silverbell, Silverbell…
Ще пропусна стиховете домашно производство, израз на поетичния гений на родителското тяло и по тон невписващи се пасторалната картина, описана до сега.
Двадесет дни след началото.
Имаме си слонче у дома- тежи 10 килограма. Качила е два килограма и 700 грама за двадесет дни. Хапва- не мога да се оплача. Не хапе на поразия както преди и си мери силата на захапката- поне през повечето време. Успях да се науча на наколко комади. Вече си говорим. Все се чудех как изаква повече отколкото изяжда. После станах свидетел на безотпадната технология, която прилагат милите ни любимци и как се рециклират аки. С две думи -образцова!
Това е за сега необикновеното начало на едно прекрасно приятелство.
Изобщо- все необикновени неща, които се случват на всеки взел необикновеното решение децата му да растат с куче, той да расте с куче, а кучето да расте с тях.
Белла с кордела
Истинско ли е? Чакай да се ощипя.
Подарък за Белла!
Ааааа…
Помоооощ…
Слонче и Бонбонче!
По- красива, най-красива, прекрасна, Белла!
Бдящото пиле
