Дойде и наш ред да се представим на всички Вас. Това е Charm Step Silver Wish Tobias Finley.
Имаме много да Ви разкажем, като за начало ще започнем с това, че Веси през Декември върна усмивката в нашия дом доверявайки ни се за отглеждането на малкия разбойник.
Нашата история започва малко по-отдавна или ако трябва да сме точни преди около шест години, когато в дома ни като малък пухен подарък за тате дойде нашето момче – малкото голдънче, което беше изминало изминало дългият път от Унгария до София съвсем само, за да ни донесе онази радост, която изпитва всяко едно сърце, когато намери най – верния си приятел. Дойде съвсем неочаквано, отчасти планирано от мама и беше подарък за тате, чиято реакция бе и доста спонтанна, но в последствие след като малкото мъниче приличаше на малка пухена топка той му даде и името Тоби.Малкият бързо стана талисмана на семейството и присъстваше навсякъде с нас. Успя да завладее сърцата на всички ни и заедно с нас преживяваше и радости и тревоги и промени и нови пътища , по които поемахме. Заедно с мен кандидатсва за УНСС, дори ми изтегли и темата за изпита, която изяде, заедно с нас посрещна и новия член на семейството ни, когато кака се омъжи, заедно с нас се превърна в момчето на мама и сладурчото на тате, който споделяше с него онази мъжка солидарност, която всеки мъж споделя с мъж, когато е заобиколен от женско царство – две момичета и една прекрасна съпруга. Тоби бързо си извоюва място в семейството и стана негов пълноправен член, от Тоби се превърна в Тобиасссссссс, когато пикаше на паркета в хола, но за нас той си беше просто нашето златно момче, което омайваше с хубостта си надлъж и нашир от София та чак до Приморско, където спечели и достойно титлата си на най – добрия плувец на Северния плаж, любимец на главната улица и златния чаровник от София, който всички познаваха и обичаха.
Златният красавец бързо бързо смени статута си от куче на дете, после на момчето на мама, на малкия глезанчо на на кака си Биба и кака си Деси, до сладурчото на стопанчето си, и отдавна бяхме забравили че отглеждаме куче в семейството, той просто си беше нашият Тоби, който с бадемовите си очички можеше да вземе всяка наша болка, да ни успокои да ни разсмее, преминавайки транзитно с някой чифт обувки в уста, да бъде нашия сладък Тобиасчу или Свинчо Минчо, господин Бобър след като изяде една маса вкъщи и всичко това да го превърне в най – доброто куче на света.
Живота с Тоби беше приказка, всеки миг ни носеше усмивка, всеки миг ни учеше на нещо ново. Научи ни на много важни неща, които ние хората понякога трудно забелязваме, показа ни че не е нужно да има някой човек до теб, с който може да поговориш и да ти отговори, нужно е да имаш верен приятел до себе си, а какъв по – верен приятел от най – добрия приятел на човека?
Той не може да ти отговори, но погледнеш ли му в очичките всички отговори сами идват, всеки проблем ствава наполовина, всяка болка също.
Нашето Тобе бързо печелеше симпатии, беше си куче с характер, знаеше как да си спечели винаги по – хубавата задна седалка в колата ( там където не грее слънце) и в случй, че се беше объркал за правилната седалка в началото, никой и нищо не можеше да му попречи да си смени седалката и да вземе моята например. Стана любимец на всички, ето защо и всички му носеха подаръци – от Ирландия, та чак до Германия.
От Ирландия- от неговата любима кака – Деси ( и моя кака и сестричка) и съпругът и Стефан, от Германия – от моя приятел, който дълго време го ухажваше с подаръци, за да станат и приятелите които бяха в последствие ( верни и бързи плувци състезатели в топлите летни дни на Приморско).
Когато всеки от нас пътуваше някъде независимо къде имаше ли куфар трябваше да има и подарък, и разбира се подарък винаги имаше
Той беше най – сладкото куче, което толкова искрено се радваше на всеки получен подарък. Който пътуваше в чужбина първо на него се купуваше подарък, защото Тоби никога не пропускаше да си го поиска
Така минаваха дните, от малко момче, стана тийнейджър, после мъж, времето си минаваше неусетно, и никой от нас не мислеше да онези дни, когато един ден Тоби няма да бъде до нас. Да човешкия живот е жестоко нещо и всеки от нас, когато си взима приятелче знае, че за жалост те нямат толкова дълъг живот като нашия. Всеки си казва няма да мисля за тогава. И когато моментът настъпи, но благодарение на времето и старостта, на годините, всеки от нас скърби, но някак си успява да спотаи на дълбоко болката и да си каже, това е живота.
По страшното обаче е , когато лоши и зли хора, решат, че могат да изземат позицията на времето, да отнемат живота на което и да е живо същество, защото не са изявили себе си достатъчно, или защото просто така искат, защото не са реализирали себе си, или просто защото все пак трябва да има и доказателство в този свят, че лошотията ходи по хората. Е за жалост такава съдба бе отредена и на нашето златно момче. Лоша ръка посегна на него и ни го отне безнаказано на 11.12.2010г. Тоби бе отровен.
Няма да разказвам каква бе болката ни и, че оттогава всички вкъщи живеем просто ей така, времето минава и минава и всеки брои месеците и дните, тайно си плаче, и разглежда снимки на златното ни момче.
След случилото се мъката бе огромна, сила не ни бе останала, надежда също, само сълзи, но в един момент и те свършиха, останахме просто едни сенки на предишното хубаво и шастливо време. Тук е мястото и да благодаря на моята най – любима сестричка и на нейния съпруг моя зет, които от хиляди километри в болката на всички ни събраха сили и тропнаха по масата: В тази къща, куче трява да има. То ще бъде нашето другарче, защото от 20 години ние не сме оставали без верен приятел вкъщи. Куче трябва да има, да пак ще бъде голдънче, но няма да бъде златно момче, за да може да бъде обиччано заради самото него си. То ще вземе своето място в сърцата ни, ще ни напомня на нашия Тоби, но няма да го замества. Тогава в онези най – тежки дни ден след загубата, кака случайно от хиляди километри започна и дългия път от който тръгва нашето ново приятелство с малия сребърен боец. Разбира се благодарение на чичко google успя да открие и вашия форум и о чудо. Имаше кучило малки бебета, имаше и момчета, но само двечки. Ние искахме момче. Без да ни пита, каза единствено на мен, се обади на Веси и успя да уговори и среща на следващия ден да отидем да видим малкото сладко бебе. Бе останало само едно, последно и единствено момченце, което сякаш нас чакаше. Тя сподели с мен, защото всички други вкъщи не бяха адекватни за отговор, за решения в момента, трябваше сега и в момента сестринската обич, която ни е научила на много да вземе решението. Да трудно е и, казваше кака, но трябва да го вземем. Чувах и сълзите й по телефона, но само пред нея може да си поплача, казха добре ще отидем да го видим малкия.
И ето ни на 12.12.2010г. Бе и първата ни среща с това малко сребърно бижу, което по тогавъшните хроники бе просто Mr. Green.
Леко поизбърсали сълзите си, с нахлупени шапки ниско над тях, отидохме и при Веси. Тогава за нас тя бе единственото ни спасение. Лесно намерихме адреса, и след като видяхме усмихнатото и лъчезарно момиче, което ни посрещна бяхме сигурни че сме дошли на правилното място.
За първа среща с Фелисити и леля Джиндър за кратко успяхме да върнем на лицата си и вялите усмивки, защото в нас нещо сякаш се беше пречупило и си беше отишло заедно с нашето златно момче. Тайно гледахме лелята Джиндър тя толкова много ни приличаше на нашето златно момче. И тогава настъпи и момента на първата ни среща – там в кошарката, в съседната детска стая, където бебетата растяха, хубавееха и чакаха новите си собственици сред любов и безкрайна игра. Там беше и мистър Green, малък, пухен, леко начумерен, недовречив, но все пак с характер. Всички бяхме притихнали. Ето това бе и първата среща с новото бебе. Всеки го гушкаше съвсем внимателно, а мама Фелисити пазеше бебетата, като очите си. Те не знаеха какво ги чака и какъв дълъг път има пред тях, а и ние не знаехме с колко много обич е способно да ни дари едно малко такова пухено чарочно краченце и сребърна стъпчица
Тайно се насълзяваха очите ни, докато в мислите ни всичко бясно препускаше, мисли всякакви, спомени и снимки и едни тайни думи на благодарност към Предишното ни Тоби златното ни момче. Всеки от нас предварително си бе поговорил с него, защото той сякаш бе до нас, преди срещата с бебето, всеки от нас си бе поговорил с него и му бяхме обяснили, че ще си вземем ново кученце, за да можем да продължим напред. Там в онзи момент, между сълзи, дълбоки въздишки и разговори с него, ние сякаш получихме и благословията му. Той ни обичаше прекалено много, и ние знаехме, че единственото което ще поиска е само да сме щастливи и да обичаме. Решението бе и най – правилното, което можехме да вземем.
Почивай в мир малко златно момче.
Срещата с малкия сребърен пухчо, там в онзи зимен ден, само няколко дни преди Коледа бе една малка светлинка в тунела, в който бяхме попаднали и сякаш нямаше изход напред.
Запознахме се с него, а той показа и приятелското си настроение към нас, като първи признак близна тате по лицето, и ето започна да се формира едно крехко, ново, изпълнено с неизветсност, големи очаквания и много търпение и любов приятелство.
Срещата бе вълнуваща за всички, малкия сладък бебчо още преди да се е срещнал с кака си в Ирландия, я бе спечелил. Докато бяхме при бебета телефона ми звънеше на няколко пъти и чувах само гласа на кака отсреща : Бибе, как сте? Не плачете, ще се справим. Как са майка и татко? И само един въпрос я вълнуваше много, попита ме Бибе кое е свободно
Казах й, ами тук има един малчо Mr. Green се казва, а тя каза о супер, това е кученцето с най – много характер в кучилото. Взимайте го Бибе, моля ти се.
Срещата с малкото бебе бе и единствената радост в онези дни. Всеки сам се криеше в болката си, всеки пазеше другите и всички знаехме какво е в сърцата ни. Не говорехме много, но и с мълчание се разбирахме. Мълчание и тишина, които бяха прекалено дълги. Седмицата от 12.12.2010г. до 19.12.2010г. За нас бе по – дълга и от година. Това бе най – дългата седмица в живота ни, седмица в която всеки се обръщаше да види кой ли сладур сега е зад него, чакахме го в сънищата си и тайно се надявахме че ще видим някъде златното ни момче. Просто да ни покаже че е добре и е на по – хубаво място. Това бе и най – кошмарната седмица в живота ни. Къщата не бе оставала без куче в последните 20 години. Тишината бе ужасяваща.
Често се молех на мама, мамо звънни на Веси да я питаш как са бебетата. И дали случайно няма да реши да ни го даде по – рано.
Тази седмица телефона на Веси звънна сигурно над 20 пъти все с един и същ въпрос: Как са малките? Слушат ли и дали случайно няма да си дойдат вкъщи по – скоро?“
Коледа наближаваше, навсякъде имаше светлини, но не беше коледно в сърцата ни.
Но нали все пак е Коледа, и навсякъде по света се правят подаръци кака и Стефан казаха: Малкото момче, ще бъде нашият коледен подарък. То ще ни донесе късмет през новата година, много надежда и усмивки.
И Веси каза има вероятност да ви дам малкия и в петък, е петък петък, но този петък много далечен се оказа за нас.
Чакане и само чакане. Малкия растеше и докато ние чакахме новата надежда в нашия дом, да я дарим с много любов, да и дарим себе си, малкото бебе пък прекарваше последните дни с мама. Странно нещо е живота.
И ето, че дойде и този миг, когато телефона ни звънна и Веси каза можете да дойдете да си вземете бебето.
Приготовленията започнаха, вълнения много, ами сега бебе?! След толкова време...Момент какво му трябва?
Да му купим от всичко. И нова каишка и легълце, лампичка за светене в тъмното дали ще му трябва?
Няма да му трябва каза тате, той нали е нашето сребро.Ще свети отдалече.
Тръгнахме към новия член на семейството. Вече имахме и име за малкия. Тате каза нека се казва Тоби.Тоби Втори.Но тъй като малкия идваше с едно две три имена и все хубави и ние трябваше да изберем още едно име за малкото бижу.
След дълго обсъждане се спряхме на Charm Step Silver Wish Tobias Finley.
Charm Step, защото е чаровен и защото така идваше със своите корени и родословие, Wish, защото той щеше да бъде нашето желание.Желание да продължим напред, желание да живеем, да се усмихваме отново, желание да открием отново радостта от живота, желание, защото е толкова чакан и желан, желанието, което да ни избави от болката. А Finley, кака каза, той е сребърен, той е толкова чакан и желан, той ще е боец. Произхода на името е с ирландски корен и Finley означава Светлокос боец.
Ето така Mr Green се преобрази в нашия светлокос сребърен боец.
Боец за надеждата, боец за доброто, боец за сраведливостта.
Боец на новото начало, колкото и трудно да е то, защото както се разказва в едно стихче, надеждата и борбата за нея е това, което ни прави живи и истински. Само така живеем, а не съществуваме.
Надежда
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички .
"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има ! "
И на всеки бих давал аз ,
колкото трябва за трима.
А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда ,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.
Джани Родари
Повторната среща с малкия отново извика усмивките на лицата ни.
Вече играеше, тичаше на воля и този път обаче сълзи имаше и в очите на Веси.
Казах си Веси не съм за снимка, плакала съм последната седмица непрестанно, но ето че все пак се решихме да се снимаме и тя от солидарност и много обич към малкото пашкулче вече и в нейните очи блещукаха сълзи.
Родословие, разговори, игра с мама и леля и дълги прегръдки от Веси, от мен, от мама, от тате, от майката на Веси, от Фелисити, от Джиндър.
Малкия се чудеше, чудеше и от чудене се изпишка на килима да затвърди, че той все пак е бебе. И ако някой трябва да плаче е той, а не вие ревлъовци такива.
